За избора да станеш лекар: в разговор с проф. д-р Валерия Калева

• Проф. Калева, наскоро Управителния съвет на Българската педиатрична асоциация ви удостои с Почетен знак за принос към развитието на педиатрията в България. Какво, всъщност, е педиатрията за вас?

Ако кажа, че е призвание и съдба, би било клише. Педиатрията е импулсът в мен към познание на две предвечни идеи – детството и здравето. Импулсът постоянно да свързвам всеки конкретен клиничен случай с истината, силата, живота и реалността на тези идеи. Тогава разбирам, че мисля със сърцето си и това ми дава усещане за безсмъртие.   

• В продължение на дълги години сте ръководили Специализираната детска клиника по клинична хематология и онкология в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна, а също така сте били и началник на Варненската катедра по педиатрия. Кои бяха най-големите предизвикателства пред вас в професионалния ви път?

Като при всеки български лекар, предполагам, главното предизвикателство е неистовото усилие ежедневно да примиряваш силите на доброто със силите на злото, градивното – с деструктивното. Това може да ви звучи отвлечено, но през цялото време на моя професионален живот аз трябваше да участвам буквално във сражения – сражения между моделите на модерната педиатрия и консервативната враждебност на нашата здравна система и администрация. Няма да ви кажа кой излизаше победител – това са неща, които са очевидни за всички…  

• На какво ви научи работата с деца?

Бих уточнила: работата с болни деца. Болното дете е най-мъдрото същество на света, много по-мъдро от болния възрастен човек. Детето преживява болестта без егоизма, страха и предразсъдъците на възрастните, съучаства в страданието на родителите си и изразява благодарността си непосредствено и нелицемерно. Болното дете винаги ми е внушавало представата за житейски аристократизъм, особен – екзистенциален аристократизъм.    

• Какво е мнението ви за детското здравеопазване в България? Кои са най-проблемните точки и откъде трябва да започнат промените?

Предпочитам да мепитате за детската онкохематология, където е моята експертност. Най-общо казано, тази педиатрична специалност в България е несъответна на модерните съвременни стандарти на европейската медицина, т.е. като всички останали области на здравната ни система чувствително изостава от всичко онова, което днешната цивилизация нарича достъпност, иновации, качество на живот, дигитализация и т.н. Главният проблем е липсата на единна концепция и план за детската онкохематология. Още през 2021 г. стартира Eвропейската мисия за борба с рака с конкретни директиви за национални антиракови планове и активности в областта на превенцията, скрининга, диагностичните и терапевтични иновации и качеството на живот, включително и в областта на детската онкохематология. Веднага след него същата година Европа обнародва и План за изпълнение на Европейската мисия за борба с рака, а между държавите-членки на Европейския съюз се изградиха мрежи за синергия. У нас обаче, освен един формален документ „на хартия“, наречен „Национален план за борба с рака в Република България 2030“, вече трета година липсва каквато и да е инициатива и креативност от страна на държавните институции. Не присъстваме и в мрежите за синергии на европейските онкологични институции. Питате ме откъде трябва да започнат промените. Разбира се, че от конкретните действия според директивите на Европейската мисия: първо, незабавно създаване на Национален център за борба с рака, който да бъде главен екзекутивен орган за реализиране на Националния антираков план и второ, незабавна интеграция в мрежите за синергия с всички държави-членки и асоциирани страни.          

• И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте медицината за своя професия? А как се насочихте към специалността?

Не бих си съчинявала някакви съзнателни цели и мотиви. Нито пък имам в рода си медици, на които съм искала да подражавам. И за кандидатстването ми в медицинския университет, и за попадането ми в педиатричната специалност съм била водена от някакви екзистенциални причини и обстоятелства, които в никакъв случай не бих нарекла разсъдъчен, прагматичен избор. Явно така работи съдбата, или кармата на професията, ако ми позволите да се изразя по-нетривиално.

• Имате ли случай от практиката си, който няма да забравите никога?

Твърде много случаи стоят в паметта ми, за да мога да откроя един като по-специален и незабравим. Интересното е, че всички те се съчетават в моето съзнание по някакъв необясним начин и образуват един-единствен идеален образ, същество – нещо като археобраз, за който говори модерната психология. Това не е просто абстракция, а среща на живо, която винаги се повтаря и ме води в моята практика.      

• За какво и на кого благодарите в живота си?

Пак би било клише, ако кажа, че съм благодарна на родителите си, на учителите си, на съпруга си и т.н. Истината е, че чувствам благоговение и преклонение пред духа на моето поколение. Това е поколението на 70-те години на 20. век и прехода към първата декада на днешния век. Този дух е тайнство, не мога да го опиша с думи, но съм готова да се разплача…

• След толкова години работа като детски лекар имате ли някаква професионална мечта?

Мечтата ми е да видя мултидисплинарната детска онкохематология на България като единен и хармоничен организъм, в който всички педиатрични специалности функционират в творческа съборност както помежду си, така и с най-престижните педиатрични институции на Европа. 

• Какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?

Неудобно ми е да говоря от позицията на ментор. Но бих искала да споделя с практикуващите педиатри това мое прозрение: педиатрията е много, много повече от професия, много повече от медицинска наука. Педиатрията е религия на детското страдание и в нея може да се служи само със страхопочитание, трепет и любов.

От интервю за списание „Педиатрия плюс“